Върхът към който се изкачвам от толкова години вече...
Върхът – високият и стръмен...Върхът непостижим...Върхът.
Защо така ме съблазнява...Не помня от кога... От някога.
И аз все още се катеря...Но никога не ще го стигна.
В това затворено пространство животът ми почти изтече
в импулс от Някога към Никога. От Минало към Невъзможност...
Под мен останаха скалите, потънали в мъгла...И ето!
Най-после слънце... Но на залез...И ниско долу....Ниско долу.
И ето го върхът...Нима?.. Нима съм го достигнал вече?
Наистина над мен – небе! Небе...Небе... И нищо друго.
О, господи, какво да правя, освен да продължа нагоре...