Вечерта е малко тъжна,
вечерта е много синя.
В мойте ръце притихва
кротко спящата царкиня.
Спящата царкиня тихо,
доверчиво е заспала.
Аз целувам в тишината
нейната усмивка бяла.
Моята ръка е пътник,
неуверен, разтревожен.
Пътят, който ще измине,
може би е невъзможен.
Ето тръгва по косите
леко, сякаш моли прошка,
спуска се надолу, спира
пред учудената брошка.
Тя е камък пограничен,
знак и страшен, и прекрасен,
който сочи, че оттука
пътят вече е опасен.
Вечерта е много светла,
вечерта е много синя
и във нея се пробужда
тихо спящата царкиня.
Ти не се ли сърдиш малко,
виждащо момиче?
Моята ръка е пътник,
който своя път обича.
Тя обича го, защото
той не е студен и равен.
Ето пътят се изкачва,
пътникът е смел и бавен,
той върви по стръмнината
дълго, много дълго време,
и когато стига горе,
спира дъх да си поеме.
После слиза все тъй бавно
и под неговите стъпки
пътят леко се раздвижва
в необикновени тръпки.
Ти не ми се сърдиш, зная,
топло, тръпнещо момиче.
Моята ръка е пътник,
който своя път обича.
И не може вече никой,
никой да и го отнеме.
Този път е чист и ясен,
този път е бял и земен.
