Спи си малката къща сред големия сняг...
Никой там не се връща. От човек - нито знак.

Само стъпки от лапи на отчаян чакал.
Ти не бой се, не хапе...Пък дори - огладнял.

Ще разровим пъртина. Няма ключ...Крадешком...
Ей така... Без причина ще проникнем със взлом.

Вътре - маса, миндерче, даже столчета...Две!
Две лъжици. Фенерче. И пробито джезве.

И галоши. Сиджимка. Потъмняла стена.
И прашасяла снимка: старци - мъж и жена.

Тихо... Тъжно... И мъртво. Ни мушица. Ни плъх.
Дай ръцете си първо да ги стопля със дъх.

Не се бой! Сядай храбро на единия стол.
Ще извадиме хляба. И шише алкохол.

И след туй ще усетим първобитният зов
да допрем коленете и да правим любов.

Върху чуждите черги по изгнилия под,
върху този зачеркнат отдавна живот.

Някой в тъмното лае. Хапе покрива твърд.
О, навярно това е възмутената смърт.