Някога, покрай реката, там на края на гората
като в приказка позната, той внезапно се яви.
Мърляв, гурелив и жалък... Страшно малък, страшно малък...
Хвърлих му грамаден залък... Никакъв ефект, уви.
Кученце... На трийсет дена... Със главичка наранена.
С участ предопределена... Най-случайно оцелял.
Сам... Без братя и сестрички... Че удавил ги е всички
оня зъл овчар... Привички! Във големия чувал.
Боже, колко благодарност... Нечовешка... Колко вярност...
Чиста... В днешната вулгарност... Едно малко същество.
Всяка вечер... всяка вечер... Чувах, лае отдалече...
Хайде, идвай... Стига вече... Стига нерви... За какво?
За какво ти е да драпаш? Няма как, ще се оцапаш.
Няма как да се налапаш... Ето лапата ми дръж.
Баф, съдбата е капризна... Дай ухото ти да близна.
Лягай си... Не ти ли писна... Бау, колко глупав мъж!
Глупави сме, да… Признавам… Всяка сутрин обещавам:
с битките от днес преставам… И забравям за смъртта.
Как се мъчеше… Скимтеше… Ужас…Безнадеждно беше…
И изцъклено мълчеше…В одеалцето… В пръстта.
Колкото да се преструвам – всяка вечер още чувам
тихо… сякаш че сънувам… в тъмното възторжен лай.
Баф, съдбата е капризна… Дай ухото… да го близна.
Баф, животът се изнизва… Няма страшно… Просто край!