Стара къща. Стара ограда.
Стара круша до стара врата.
Стари, стари баба и дядо.
Старо село накрай света.

Тя преде, той до нея похърква,
прeкопал половин бахча.
Мучи крава в разбитата църква,
дето стария поп ги венча.

Мили Боже, каква идилия!
Съска гъска, пролайва псе.
Чака цялата градска фамилия
коледното прасе.

Той се вдига, тихо попържа,
докато цепи дръвца.
Тя на огъня ще му изпържи
от полога две-три яйца.

Скопост женска. Жилавост мъжка.
Тя – на двора. На къра – той.
Пълна самоиздръжка –
първобитнообщинен строй.

Що вода пиха двете стомни,
а магарето още оре.
Дълго минало – кой да го помни.
Кратко бъдеще – кой да го спре.

*

Мила моя, не е ли време
да ти насека дръвца?
Ето, станаха вече големи
неблагодарните ни деца.

Хабим нерви. Живеем стръвно.
Един друг всеки ден се ядем.
Пушим много. Вдигаме кръвно
от всеки жалък проблем.

Страх за кожата, страх за хляба.
Цял живот ли ще мине във страх?
Много мина, малко остава –
тъй и тъй ще станем на прах.

Политика. Лъжи. Лицемерие.
На суетата фалшивият звук.
Търсим се да се намерим,
а живеем един до друг.

Марширува животът групов.
Ние също – в общия строй.
Не е бил чак толкова глупав
старият граф Толстой.

Дойде време да вдигнем котва.
Аз съм още здраво момче –
керемидите съм ги приготвил
за покрива, който тече.

Прибери си бретона с фиба.
Аз ще пусна дълга брада.
Във реката има риба.
В планината – свобода.

Въздух. Девствена екология.
Може лешници да берем.
Не ни трябва толкова много –
няма гладни с теб да умрем.

Три неща са ми нужни. Това са:
един порив – искрен и чист,
една проста дървена маса
и един непокътнат бял лист.

Не, не казвай: това са приказки,
слушам ги всеки ден.
Ти повярвай във тази приказка –
приказката за теб и мен.

Стара къща. Стара ограда.
Стара круша до стара врата.
Стари, стари баба и дядо
в старо село накрай света.

1988