Дърветата като дантели.
Поледица… Ужасен студ.
Ръцете ми са вкочанели.
И неспособни са за труд.
Коли минават и не спират.
Чорапите ми цели в кал.
Не идва и не идва ТИР-ът
тъй както беше обещал.
Плешив и як. Какво сладурче.
Напръскал се с дезодорант.
От Одрин… Натурален турчин.
И чистичък… И дебютант.
Стотачка… Три пъти… Готово!
И си плати… Дори в аванс.
След седмица… Ще спре отново.
И ще ме вземе… А, бе, шанс!
И ще му готвя… Ще му шетам.
Ще му стоя диван чапраз.
Далеч от спирката проклета,
където мръзна седми час.
Ще го обикна вероятно.
И нищо чудно… Да поще
Да му родя… Или обратно…
Да не поще от мен дете.
Задава се… От моста… Спира...
Измама… Ах, какъв боклук!
Ега си… Същият е ТИР-а…
Но зад волана чака друг.
Какво пък… Хич не ме е грижа.
И се навеждам мълчешком
през ципа ловко да нанижа
последния за днес кондом.
Знам тази приказка позната.
Не приказка, а глупав виц:
Целуваш жабата в устата
и тя превръща се във принц.
Не плача… Не… Не плача… Просто
живея… И съм си добре…
И ако има горе Господ
той само ще ме разбере.