Ненадейно и остро свирепият вятър забрули.
От дърветата капят със стон плодове и листа.
Но все още е юли, любима, все още е юли.
Има време до зимата, има време и до есента.
Този вик на сърцето. Този зов на душата не чу ли?
Тази тайна аларма при докосване с твоята плът.
Колко много години... И ето, отново е юли.
Без надежда за младост, но и още без намек за смърт.
Твойта златна халка тази нощ по гърба ме ожули.
Сладка болка от стара, почти неочаквана страст.
Не защото е юли, нали? А защото е юли.
И защото сме още на юли в могъщата власт.
Ние дълго вървим, свойте тежки обувки обули,
по горещия пясък на проклетия кратък живот.
И отново е юли, любима, отново е юли.
От сюжета на нашата повест един епизод.
Знам, ще станем един ден на атоми и молекули.
Ще се пръснем в пространството, в страшния бял кръстопът.
Затова от сега да си кажем: Отново е юли!
Ще се срещнем със теб непременно през юли отвъд.
1997 г
